Водопадите Виктория

vodopadi victoria (Copy)Дълго се готвехме да посетим водопадите Виктория, или както ми харесва да ги наричам Моси. Не само заради едноименната Замбийска бира, но и поради факта, че водопадите са носели това име, преди Европейците да се „докопат“ до тях и да им дадат името на тогавашната Кралица. Но първо трябваше да се доберем до тях. Километрите за изминаване си бяха там, около 1270. Пътят ни започна от любимата Самфия. Вече ви бяхме споделили относно първото ни пътуване с малките бусчета и още тогава си бяхме обещали, че за в бъдеще ще избягваме пътуване с този тип превозни средства. Уви, пътят от Самфия, който слиза на юг е изключително пуст, рядко се срещат коли, така че единствената ни възможност беше паркиран пред нас – мини бус. Нагърбихме се след стотиците им обещания, че няма да спират да си купуват риба, домати и фъстъци от всички възможни продавачи по пътя и, че ще пристигнем точно на време за нашият домакин от couchsurfing в Лусака. Незнайно защо им повярвахме, потеглихме и още на първите 20-30 метра шофьорът отби да си купи диск – че без музика накъде. Тук е задължително музиката в обществените транспорти да е усилена на максимум, често може да срещнете дори в такси или личен автомобил, прекалено усилена музика, когато даже водехме разговор музиката си оставаше все така увеличена, така че имайте предвид трябва да се надвиквате. Сдобивайки се с нови хитове и ритми, бусчето обърна и се върна, за да вземе друг пътник – оказа се наш приятел от Корпусът на мира. Потеглихме отново, няма как да не спомена и за миризмата идваща от чувалите зад нас – сушена риба. Внезапно бусчето отби след 10-тина минути каране и почна да качва още огромни чували със сушена риба, миризмата беше непоносима, хора събираха риба от асфалта, пъхаха я в чували, а после в бусчето. Голям бизнес е продаване на сушена риба в други райони на страната, далеч от езерото. Натовариха бусчето с огромните чували и потеглихме с викове и крясъци, което е непонятно за Замбийците – уговаряха се за цената, по едно време спряха и почнаха да свалят чувалите, тъкмо ги свалиха и се оказа, че цената им допада, та пак ги качиха обратно. Потеглихме отново и не след дълго пак спряхме, слязохме да се поразкършим и не искаш ли бусчето потегли по един черен път оставяйки ни на пътя. Чакахме около 10-тина минути по средата на пътя, чудех се какво става, знаех че няма да ни оставят така, но все пак усещах доза напрежение, оказа се, че им се прияло хляб, не след дълго пак спряхме и това беше за последно. В далечината видяхме нещо да просветва – идваше кола! Тази кола беше спасение, стопирахме и се качихме – човекът отиваше към Лусака, имаше климатик и за щастие нямаше сушена риба. Оказа се, че с бусчето бяхме изминали 60км., за 2.30 часа – впечатляващо нали. За любителите на стопът, трябва да спомена, че в Замбия трябва да си плащаш. Цената се определя от тази на автобусите, но винаги може да се договаряте допълнително. Стопирайки често може да намерите в каросерията на тир 8-12 човека, това не трябва да ви изненадва или плаши, ако се окажете в подобна ситуация, не е проблем за шофьорът, нито за полицията. Транспортът не е добре организиран,  затова хората предпочитат да плащат на частни коли вместо да имат преживявания като нашите. Оставащите километри до Ливингстоун минаха  по-леко, така че пристигайки започнахме да организираме бънджи скокове и сафари, оказа се че доброволческият ни бюджет ще стигне само за едното – избрахме сафари. Първият ден решихме да отидем до водопадите, бяхме чували, че трябва да се екипираме с дъждобран и да приберем всичко ценно в найлонови торбички, за да не подгизнем – е пак подгизнахме. Също, че трябва да пазим всичко много добре и по-специално храна, защото има много крадливи маймунки, които често нападат и даже биват агресивни. За щастие или не маймунки нямаше, бяха се скрили от дъжда. Когато видях водопадите от първата тераса си казах едно единствено нещо „сериозно ли“. Уникална гледка, сила, която може би няма да забравя никога. Не можехме да видим водопадите в пълната им прелест, падащата вода образуваше един огромен облак, който замъгляваше гледката, а и метеорологичните условия не бяха с нас. На връщане от водопадите се отбихме до хотелът в близост, който се намира в Националния парк Моси-О-Туня. За тези от вас, които обмислят екскурзия до там, мога да препоръчам също да се отбият. Защо? Знаехме, че понякога може да се видят диви животни около този хотел, та решихме да се възползваме. Попитахме, и едно от момчетата работещи там, веднага ни качи в електрическа кола на лов за диви животни. Видяхме много зебри, които кротко си пасяха пред някои от хотелските стаи. По-късно видяхме и първите жирафи в живота си, бяха на не повече от 10 метра и ни изпитваха с поглед дълго време. Това беше може би най-вълнуващия двор на хотел в който сме били.

Следва продължение за сафарито ТУК.

Put your backpack hit the road and set yourself free!

Advertisements