Замбия – първи впечатления

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Да заминеш за Африка по време определящо се като „бум на Ебола“ не е лесно. Много хора ни казваха, че сме луди и че допускаме грешка. Всъщност нямам и идея от кога хората излизащи от рамките на обществото, следвайки мечтите си, се определят за „луди“.

Пристигнахме! След дълъг полет и самолет „тип автобус“, както ми харесва да го наричам, заради броят кацания и излитания, които направи до Замбия, все пак се озовахме на правилното място – Ндола. Още от летището започна да се усеща една различна атмосфера не само заради разликата от 30 градуса в температурата, но и с пристигането ни служителите на летището ни взеха багажите и почнаха да ги товарят в камион – да, знаехме, че някой трябва да ни чака, но камионът беше доста подозрителен, за да бъде за нас – е, не беше.

Не след дълго млад мъж се приближи към нас с въпроса:

-„Вие пристигате от Америка?“

-„Не от Англия!“

-„Шест сте нали?“

-„Не седем сме!“

Това като за начало беше достатъчно да ме стресира, споделихме известна информация и се оказа, че „това е нашият човек“. Най-накрая имахме възможност да си починем, след този дълъг полет, решихме, че на следващия ден ще обиколим, за да се запознаем с атмосферата.

Речено-сторено – отидохме в близкото село Чипилукусу. Още от влизането в селото децата ни обградиха с широко отворени черни очи, задаващи въпроси и пълни с любопитство, а по-малките очевидно изпитваха страх. Всички искаха да ни пипнат, да се здрависат с нас и като цяло да станат наши приятели. Отвсякъде се чуваха викове „мусунго мусунго“ (което на местния език Бемба означава „бял човек“) и викове и стонове на очуда, възхита, дори уплаха. Знаехме предварително, че децата в Замбия обичат футбол, така че се бяхме подготвили с топка за целта. Видях техните топки и със смесени чувства се възхитих на креативността им. Топките на малчуганите, бяха собственоръчно направени от найлонови торбички, обвити със сезал, формата им беше добра за игра, а и бяха леки. (По-късно през престоя ни в Замбия разкрихме каква е тайната на тези топки – вътре под торбичките слагат чорап или презерватив.) Предложихме на децата да играем футбол и те се съгласиха моментално. Когато извадихме топката от раницата се чуха страхотни викове на радост, видяхме големи усмивки и щастливи очички. Децата веднага се организираха по неравното пълно с прахоляк игрище, едни тръгнаха да чупят клони, а други да копаят дупки, за да направят врати. Играта започна, много от играчите ни нямаха обувки, така че бягаха боси, други имаха само по един чехъл, но вратарите бяха добре екипирани – вместо ръкавици се бяха сдобили с по чифт чехли, които да сложат на ръцете си. Децата ставаха повече и повече, докато в един момент се огледах и видях, че децата са около 60-тина, не всички играеха футбол, затова се организирахме и започнахме с други игри, за да може всички да се включат в забавата. Незнайно как времето мина бързо и започна да се стъмнява, трябваше да се прибираме, за да се предпазим от „нападенията“ на комарите. Знаехме, че пак ще се върнем. Върнахме се – два дена по-късно. Пак на входа на селото ни посрещна млада майка на две деца и ни предложи да ни помогне да намерим място от където може да си купим манго. Този път имахме време да разгледаме селото повече. Имахме последователи през цялото село – група от деца, които просто искаха да са с нас. Минавайки по улиците се поздравявахме с всички „Мулишани“ „Буино Мулишани“, което на местен език означава „Здравей, как си“  „Здравей. Добре съм“. На пазарът намерихме всичко, от което имахме нужда. Незнайно как, но обществото около мен беше изградило мнение, че в Африка „няма нищо“ – е не е вярно. По улиците видяхме много деца, носейки на гърба си по-малките си братчета или сестричета, жени с големи чували на главите и с бебе препасано около корема, което в същото време кърмят. Имахме възможност да поиграем с децата отново и дори да потанцуваме с местните девойки, които ни показаха как да танцуваме.

Другото, което искахме да направим беше да разгледаме град Ндола, все пак е третия по големина в Замбия. Така че се качихме в багажника на пикапът, с който разполагаха наши познати и се отправихме към центъра на града. С пристигането видяхме много сергии и различни стоки пръснати по земята, всеки искаше да купим от него или поне да разгледаме, очевидно бяхме обект на внимание, спирахме много любопитни погледи. Някои хора бяха дори недружелюбни, което е напълно нормално и разбираемо за мен в предвид, не отдавнашното колонизиране на Замбия от „белите хора“. Някои от нещата, които ми направиха по-голямо впечатление първите дни в Ндола бяха полицаите, които бяха дежурни по улиците. Те имаха картечници, вместо палки или малки пистолети. Мислих си, че полицията трябва да всява респект, не страх. Изненадващо видях и Мол насред всичко, лъскав и модерен – Европейски стил, но на излизане от обратната страна на Мола, беше пазарът, който бе тотално различна картинка – мръсен, разтурен, но все пак с витаещо добро настроение около него. Плодове и зеленчуци по земята, от всякакъв вид и тип, миризма на сушена риба накацана от мухи, деца тичащи след нас искайки да ни пипнат или да се снимат с нас и неща от всякакъв тип. От този пазар решихме да се сдобием със „златен“ пръстен за около лев-два, с който да показваме, че сме съпрузи – Защо? Тук е странно и не много добре прието, ако си над 20 и нямаш създадено семейство, и което отключва още повече любопитството  на местните младежи, така че решихме да се включим в тази „игра“

Сред всички различия и миризма на сушена риба, още от първите дни усетихме, че Замбия дава повод за усмивки и радост, която не е породена от стремеж за материално, което е на пиедестал в наши дни, а породена от малки, прости неща и игри…може би наистина има магия, която неуморимо влече!

Put your backpack hit the road and set yourself free!

Advertisements