About

Много често, споделяйки с наши приятели, познати и семейства, историите и преживяванията около пътуванията си, често намираме неудобрителни погледи. Често хората ни гледат и слушат само, защото е учтиво да се изслушваме. Рядко намираме разбиране, но това за наша радост не ни пречи.

В Нашето „модерно общество“ заобиколено от огромни плазми олицетворяващи материалното ти състояние и празното Аз, телефони с тъчскрийн, които мислят и живеят вместо теб, защото виж ти те ти казват, колко да спиш, ядеш, бягаш, четеш, мечтаеш на ден, свят заобиколен от материално, стеремеж за пари, скъпи коли и дрехи минали предварително удобрението на всички познати и непознати, стремеж да имаш от комшията. В този уж свободен свят, сякаш обществото те натиска по главата и ти казва учи, омъжи се, роди, работи, умри и внимавай да не оставиш следа след себе си. Звучи доста грубо нали? И никой няма да ти го каже в прав текст, но когато започнеш да излизаш от този омагьосан кръг, тогава разбираш, че всички около теб искат и се надяват да вървиш по този път, защото когато излезеш от него чак тогава срещаш неудобрителните погледи, странни въпроси, осъждането и сръчкането в ребрата; защото така правят всички, а щом така правят всички значи така е редно. Точно заради това пътуваме и именно от това бягаме. Не искаме голямата плазма срещу дивана ни да заема незаменимо място в животите ни, не искаме от нея да разбираме как живеят хората в Монголия примерно, не искаме да сме зависими от модерните си телефони, не искаме да разчитаме на удобребрението на другите в интернет пространството, не искаме да живеем в свят с нарушена вербална комуникация, не искаме вещите да ни правят щастливи. Ето от това бягаме и ето от това се крием. Искаме да видим как живеят хората по света, защото вече знаем как живеят хората у нас. Искаме да се събуждаме с трепета от незнанието какво ще се случи днес, а не да бързаме да приключим и този ден. Искаме да живеем, а не да съществуваме! Много често срещаме хора, които ни казват „много ви се кефя и аз искам, ама…“. И когато попиташ „ама какво?“, почти винаги се свежда до работа, която не носи щастие и чувството, че си полезен на някого, а носи само покриване на разходи. Няма как да се задоволим с това, поне не сега. Сега е времето да кажеш – живея един живот и искам да го изживея както аз си искам, а не както обществото ме натиска.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s