Визово интервю за САЩ – съвети и препоръки

Бяхме разбрали, че ни трябва транзитна виза за САЩ преди няколко дни и вече усилено, се борехме с приемането на тази идея. Естествено, бяхме се свързали със самолетната компания и те само потвърдиха очакванията ни – не може да ни върнат парите от билетите, може единствено да ги сменим и да минем през друга дестинация, но трябва да доплатим много. Имаше и варианти в които, ни връщат само таксите по полета. Решихме, че до сега не сме се отказвали от нищо, няма да го направим и сега!

Седнахме и почнахме да попълваме DS160, внимателно попълвахме всяко поле с цел да бъдем най-точни и ясни относно това що за хора сме и какви планове имаме. Ето че и насрочихме дата за интервю – 19 Април. Започнахме да живеем с идеята, че на тази дата, ще стане ясно каква посока ще поеме животът ни.  Отне време да свикнем с идеята, че може би няма да отидем, въпросите – дали?; какво ако?; защо? – присъстваха в мислите ни в продължение на три месеца. Бяхме се примирили с този факт и живеехме в очакване на датата, в която щяхме да разберем отговорът на въпроса – а сега накъде? Оставихме плановете за пътешествието на страна, всичко остана някъде в пространството. И ето, че някак си дните почнаха да се изтъркулват в седмици, седмиците в месец, два, три и дойде време да напуснем работа и да се приберем в родната България. Стоеейки пред Американското посолство – продължаваха все същите въпроси, знаехме, че днес камъкът на напрежението и незнанието наслоило се месеци наред щеше да падне от плещите ни. Наредихме се на първата опашка пред посолството за проверка на паспорти, а  не след дълго  зачакахме и пред входа, за да ни допуснат. Дойде и нашият ред, влязохме и започнаха да проверяват, чантите ни както и самите нас за предмети недопустими в сградата, разкрила се пред нас. Вълнението нарастваше все повече, влязохме в интервюиращата зала – беше претъпкана с любопитни погледи на хора питащи се същият въпрос – дали?. Наредихме се на дългата опашка и предадохме документите подкрепящи, написаното в DS160 – препоръчителни писма от Замбия, документи доказващи работата ни в Обединеното кралство, извлечения от банки, самолетни билети, снимки на нашите семейства. Взехме всичко, което си мислихме, че ще ни свърши работа и зачакахме. Не ни се говореше, исках единствено да хвана Антон за ръка и да усетя, че е до мен както и аз до него. Студена пот бе напълзяла по цялото му тяло, устите ни бяха сковани и не знаехме какво да кажем, но все пак твърдяхме, че не се притесняваме и че каквото и да стане сме живи и здрави. „Пламена Панайотова и Антон Нашев – гише 4“. Надникнах зад гишето и всичко, което си представях от прочетеното в сайтовете за протичане на интервю за виза, сякаш рухна пред очите ми, нямаше я тази официалност, нямаше строги погледи, нямаше напрежение. На гише 4 ни посрещна една огромна усмивка, която ми вдъхна надежда. Консулката започна с въпросите отправени към нас на Английски. „Къде отивате?“; „Имате ли достатъчно средства за това пътуване?“; „От къде имате тези средства?“; „Какво ще правите в Южна Америка?“; „Имате ли познати там?“; „Какво сте правили в Замбия?“; „Колко време сте били там?“; „Какво работите?“; „Имате ли познати в Америка?“; „Защо Южна Америка?“. Последва мълчание около 2 мин., през, което тя пишеше на компютъра, а ние горките стояхме и все така си се надявахме. Мина ми през главата, че пише причините поради, които ни отказва виза. После се сетих, че може би е психологическа атака и ни пробва дали през тази пауза на мълчание, ще се поддадем на напрежението и ще покажем нервност, затова гледах да не мърдам, забелязах и че Антон стои неподвижен. Мълчанието бе прекъснато от въпроса – „Значи сте напуснали работа, за да може да пътувате?“ – отговорихме с онези безумни усмивки казвайки „оооо ние си умираме да пътуваме“. Тя ни погледна смеейки се и каза “ако не сега то кога“. „Your visa have been approved!“. Усещах как устата ми не е прекалено голяма за усмивката, която ми идва отвътре, започнахме да й благодарим с леки подскоци, не можех да скрия щастието си, Антон се усмихваше и благодареше също, но имахме полет и на връщане, който също преминаваше през САЩ. Антон попита дали ще ни трябва нова виза за връщане, оказа се, че тя ни бе дала едногодишна виза. Излязохме навън и почнахме да скачаме и да се радваме, както не се бяхме радвали през последните няколко месеца, усетих, че сякаш бях забравила, какво е да се радваш от сърце. Вече знаехме посоката в която ще поемем, вече знаехме че това е посоката, която сме искали, за която сме мечтали и за която така свирепо се борехме. Посоката – Южна Америка!

Put your backpack hit the road and set yourself free!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s