Какво е да си доброволец в Замбия?

В предишна статия, ви бяхме споменали какво точно сме правили в Замбия и какво е включвала работата ни като доброволци. Тук ще обясня малко по-подробно за това, какво всъщност е да си доброволец. На много от вас може би изглежда интересно и незабравимо приключение, да така е, даже живото-променящо бих допълнила. Но за да е такова се лишихме от много неща, срещнахме много трудности.

Живяхме шест месеца, напълно изолирани от живота ни на Европейци. През първите няколко дни в Самфия, не знаехме какво бихме могли да правим, нямаше на кого да разчитаме, обществото около нас в Европа ни беше удряло по главите казвайки, че хората в Африка са много опасни и че не трябва да разчитаме на никого, не трябва да излизаме сами. Не ни отне много време, за да разберем, че тези така искрящи усмивки са истински, не ни отне време да разберем, че тези тъмни, красиви очи, изпълнени с въпроси очи са очи на любов. Разбирайки, че сме заобиколени от хора с красиви и добри души, ние мигом се почувствахме свободни, също като тях. Вече не ни беше трудно да започнем от някъде, защото виждахме, че хората от племето Бемба ни приемат добре. Дадоха ни имена, мен ме кръстиха Бупе – което означава подарък, а Антон – Муанса, което пък означава честен и отворен човек. Но не винаги хората ни приемаха така както ние искахме. Много от тях гледаха на нас, само на движещи се обекти с пари. Мнозина от тях бяха виждали бели хора само по телевизора, останалите от тях – никога, но каквито и да бяхме ние, преди всичко бяхме бели и богати поне за тях. Отне много време да им покажем, че ние сме като тях, започнахме да учим техния език, което ни даде голям бонус. Те ни Бембализираха както се изрази едно момиче, с което случайно се заговорихме на Бемба на улицата. Научиха ни да готвим като тях – всяка една малка тънкост на бъркането на ншима (националната и най-хубавата храна според Замбийците, представлява каша от царевица или зеленчука касава) ни е известна; научиха ни как да палим огън като тях, което си е живо изкуство, защото става толкова бързо в брейзърите (специални уреди за готвене, нещо като примитивен котлон); показаха ни как да танцуваме, разказаха ни за взаимоотношенията между мъже и жени и граденето на семейство. Понякога минавайки по улиците, напълно непознати ни канеха в къщите си, за да споделят храната си с нас, дори и да нямаха много те винаги споделяха и малкото по между си, споделяха го дори с нас. След като те ни приеха, ние се сляхме в племето Бемба. Дните ни там минаваха бързо, сутрин се събуждахме с жаден поглед – какво ли ще се случи днес, а вечер си лягахме с усмивки. Изкарвахме седмиците изпълнени с работа, а през уикендите си почивахме на плажа на езерото. Често там ставаха и партита, на които ние бяхме една от основните атракции, винаги имаше хора, които искаха да разговарят с нас и да ни разпитват що за хора сме, но за тази цел ни подкупваха с бири – тези които искаха да говорят с нас ни носеха по бира, а щом бирата се изпиеше, те или ни купуваха по още една или нов „интервюиращ“ идваше, отново с бири в ръка. Ние разбира се нямахме против, освен че понякога искахме просто да си починем от работната седмица. Може би сега във вас възниква въпросът – та как са ни черпали, от къде са имали пари и какво всъщност са работели? Много от Замбийците са земеделци или рибари и така си изкарват прехраната, но и голяма част от тях си изкарват прилични доходи, като биват учители, търговци, държавни служители, бизнесмени, доктори, полицаи и т.н. Много от професиите, които срещаме в Европа, срещнахме и там – даже и електротехник. За да се впишем прилично в обществото, трябваше да се лишим с нашето лично пространство. Живяхме в къща с ламаринен покрив и двор с високи стени, което в началото ми говореше за спокойствие, но бях споменала за креативността и любопитството на децата. Често когато прекопавахме градината си в двора, взихме си душ в банята на двора или си миехме зъбите – пак на двора, се чуваше „мусунго мусунго“ (бял човек, бял човек), децата се бяха катерили на дърветата в близост до огрдата и ни наблюдаваха и подвикваха от там. Почти винаги когато излизахме по улиците и говорихме с някого, разговорите ни бяха съпътствани от 30-40 деца наблюдатели, в копнежа им да им обърнем внимание и да поиграем с тях, често минаваха границите на обикновеното подвикване. Понякога на багажниците на колелата се возеше по някой малчуган, без дори да разберем, че се е качил. А там където се налагаше да спим в училищата, то ние бивахме „окупирани“ от десетки деца, крещящи и чукащи по прозорците дори когато спяхме. Това с което трябваше да бъдем въоражени, беше търпение, често излизайки по улиците, хората ни питаха за пари, обувки, дрехи и т.н. беше ни трудно да си намерим приятели, с които може просто да си говорим без да искат нищо от нас. Към края на нашия престой това вече не ни правеше впечатление, защото това е част от културата им. Бембализирахме се до толкова, че всяка една малка подробност от ежедневието ни не ни правеше впечатление, не ни правеше впечатление, часовете прекарани в чакане при среща, нито пък подхвърляне на фрази с искане на нещо, не ни пречеха децата, знаехме, че те просто искат внимание. Всичко това сега е част от нас.

Put the backpack hit the road and set yourself free!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s