Какви ги вършихме в Замбия?

Научавайки, че с Антон сме били в Замбия за шест месеца, много хора ни питат един и същ въпрос, който има подробен отговор. Какво всъщност правехме там? Бяхме доброволци към една неправителствена организация като целта ни от самото начало, както се досещате беше да помагаме на местните. Хората там имаха резервирано мислене към нас, тъй като всеки очакваше, че ще дадем нещо и ще си тръгнем. Ние решихме да им докажем, че не сме там да им даваме нещо материално, там сме с цел да оставим по-трайна следа.

Първо започнахме да работим с младежки клубове. Организирахме младежи от близките села и всеки ден пътувахме около 10-15км с колело под жаркото Африканско слънце, за да се срещнем с тях. Започнахме с три села, и трите имаха различни идеи и въпроси, но ние бяхме настоятелни да работим по една и съща програма. Програмата ни включваше презентации по хигиена, ХИВ/СПИН, малария, важността от кърменето, възпитание на деца, земеделие или как да направим компост, физически упражнения (защо е важно да поддържаме тялото си), уроци по плуване – тъй като живеят в близост до огромно езеро, приготвяне на сладко от манго, къде и как да сушим плодове и т.н. Още през първите няколко срещи с две от селата видяхме, че нещата не вървят както трябва, освен че закъсняваха с 1-2 часа, постоянно питаха за пари и за това какво ще получат като финанси от нас, не разбираха идеята, че не сме там, за да даваме пари, а знания. С течение на няколко седмици, хората спряха да идват. С едно от тези три села продължихме да се събираме. Чрез тях разбрахме, че знанията които им даваме няма да ги нахранят и няма да платят сметките за училище. Започнахме с уроци по шиене, за целта използвахме Африкански плат наречен – читенге, който използват за всичко – шиене на дрехи, носене на бебета, стоки и т.н. През първия урок им показахме как да шият ленти за коса, останахме впечатлени от това колко сръчни и креативни са те. А после започнахме заедно да шием и портмонета, чанти, пликове, дори колан с портмоне за кръста. Натрупваха се все повече неща, така че дойде време да излезем навън и да продаваме по улиците. Видяхме, че на местните им харесва, никой не продаваше същите неща. Зачестихме дните за шиене, докато те сами поеха този ангажимент. Един ден отидохме с цел да продаваме, а те бяха ушили страхотни детски поли, които продадоха още на същия ден. Вече имаха достатъчно финанси, за да купуват сами материалите си. Шиеха постоянно и вече нямаше нужда да ходят и да продават по улиците, хората сами идваха и ги търсеха, вече цялото село ги знаеше. Видяхме как усилено работят над това да изкарват пари и започнахме да мислим за закупуването на шевна машина. Спестявахме пари и да разучавахме пазара. След известно време се сдобихме с нея, клубът беше много щастлив. Сами си намериха учител по шиене – местен шивач, който ги научи да работят с машината. Помогнахме им рекламата и така младежки клуб Лусая се сдоби със шивашко ателие. Нямахме подкрепата на организацията, с която работихме. Трябваше сами да търсим кой би имал нужда от помощ. Затова се свързахме с Минестерството на образованието. Решихме, че може да помогнем на училищата около нас. От Минестерството ни дадоха списък с 9 училища в близост до нас и започнахме да ги посещаваме и питаме как бихме могли да помогнем. Открихме, че много от тях нямат никакви учебни помагала и че стените на учебните стаи са стари и олющени. Предложихме на три от тези училища да изрисуваме някои от стаите им с азбуката, числата, дните от седмицата, месеците, някои от тях даже пожелаха да включим диви и домашни животни в рисунките си. От предишни доброволци знаехме, че има дом за сираци, който няма подкрепата на правителството, затова решихме да го намерим и да работим с тях. Стаите, както и класната стая на дома за сираци изглеждаше чудесно, доброволците преди нас се бяха погрижили за това. Решихме да обработим тревната площ в двора и да засадим зеленчукова градина, както и да направим катерушки. Те с радост приеха и се заловихме за работа. Свързахме се и с Министерството на здравеопазването и с местната болница. Знаехме, че процента на заболелите от СПИН в Замбия е висок и се заехме с това. От болницата ни съдействаха като ни дадоха презервативи. Знаехме, че ако искаме промяна в мисленето на младото поколение относно вирусът и как могат да се предпазят, то трябва да започнем с училищата. Срещнахме се с директорите на някои от учебните заведения и не след дълго започнахме да правим презентации от 7 до 12 клас. Децата с интерес задаваха въпроси, и с още по-голям интерес разбираха, че дори богатите могат да се заразят с коварния вирус. Така минаваха нашите шест месеца в любимата ни Самфия – заети с много работа и изпълнени със страхотни емоции. Няма как да не споделим, че въпреки свършеното от нас, останахме с чувството, че не е достатъчно. Знаехме, че сме взели повече от тях отколкото сме дали. Обещахме си един да се върнем и да срещнем всички тези хора, които имат специално място в нашите сърца.

Put your backpack hit the road and set yourself free!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s