Бяла приказка без край – Салар де Уюни, Боливия

Още, когато купихме билетите за Южна Америка, Уюни беше една от дестинациите, които мечтаехме да видим така силно. С времето имах чувството, че никога няма да успеем да посетим този невероятен природен феномен най-вече заради възникналите проблеми с транзитната виза за САЩ. Гледах снимките и не можех да си се представя там, на другият край на света на най-голямото солно езеро на планетата. Месеци по-късно съдбата се усмихна на мен и Пламена и ето ни тук. Там където искахме да бъдем, там където небето се слива със солта.

Всичко около нас е бяло, сякаш сме в бяла приказка без край. Очите болят, защото не са свикнали с тази изскряща белота, а кожата изгаря от жаркото слънце над нас. Присвиваме очи, взираме се напред, назад, слагаме очилата, слънцезащитен крем и продължаваме да пристъпваме по хрупащата сол под краката ни с тежките раници, за които не мислихме заедно с болежките в гърба поне за ден-два, заради красотата разкриваща се пред нас. Щъкахме насам-натам и радвайки се на пустинята от сол тайничко знаехме, че трябва да намерим къде да спим. Имахме една простичка опция – палатката! Проблемът беше само един, че имаше силен вятър и че през вечерта температурите падаха до минус 25, а в най-тежките случаи дори до минус 40. Молихме се да не сме от „печелившите“ този път! В далечината се виждаше нещо, което си мислихме, че е остров за който бяхме чували и се надявахме да можем да разпънем палатката там. Умората от многото ходене взе да си казва думата и решихме да стопираме джип, който се задаваше в далечината. Возилото спря и учудено ни гледаше. Все пак нормалните хора, отиваха там с организиран тур, а не пеш и с тежки раници. Обяснихме, че искаме да къмпингуваме и човекът потвърди всичко, което бяхме чували – че е изключително студено. Попитахме дали петното върху бялото, което се вижда в далечината е остров, а човекът категорично отрече като каза, че е на 2ч., и половина с кола. Това пред нас било хотел. Попитахме дали ще ни закара до там и ето че вече се возихме в колата. Направи ми впечатление, че джипката поднася от многото сол, все едно карахме върху лед.
Хотелчето се оказа много по-симпатично от това, което сме свикнали да си представяме за хотел. Цялото направено от сол. „Луда работа“ – си казах, но и се възхитих на креативноста на хората направили го. С Пламена веднага се досетихме, че ако можем да си разпънем палатката зад или пред хотела няма да бъдем изложени на мразовитият силен вятър. Единодушно решихме да попитаме хората, които го стопанисваха. Влязохме представихме се и обяснихме, че пътуваме на стоп и с малко пари и след това директно изстреляхме въпросът – „Може ли да си разпънем палатката зад хотела?“ – нарочно казахме зад хотела понеже си мислихме, че ако е отпред няма да се съгласят. Човекът реагира така, сякаш всеки ден му задават този въпрос. „Може разбира се, аз предлагам да я разпънете пред хотела, защото вятарът идва отзад и ще ви духа“. Бяхме изненадани и щастливи от този отговор. Попитахме пак и чухме същото „Да няма проблеми!“. Попитахме и дали е безплатно и човекът каза, че е напълно безплатно. Голям кеф! Намерихме си и перфектно място за спане.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Последваха много снимки както успешни така и неуспешни и в момента в който слънцето „падна“ разбрахме, защо хората са ни казвали, че е много студено. Температурите рязко се понижиха, с Пламена се погледнахме и погледите ни казваха „трябва да попитаме за одеало“. Мъжът имаше работа навън и тъкмо се прибираше, когато „атакувахме“. Последваха думи, изрази и мимики, които накараха и трима ни да изпаднем в смях. В крайна сметка одеало на испански било „фресада“, много ценна дума, която не знаехме. Мъжът влезе в хотела и след около 2-3 минути се появи с две дебели одеяла напомнящи нашите родопски. Облякохме се с всички възможни дрехи, които имахме и заприличахме на човечето от рекламата на гумите Мишлин. Беше ни много уютно и хубаво като по същият начин се усещаше и оризът с бульон. Увихме се като пашкули в спалните чували, завихме се с дебелите одеяла, които ни пазиха от неприветливата вечер. Събудихме се щастливи под изгряващото жарко слънце, жадни и готови за нови бели разходки. Бяхме горди, че отново направихме нещатата по нашият начин и както ние си знаем.


Put your backpack hit the road and set yourself free!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s