200 км, 7 часа и още нещо в Боливия

Беше време да напуснем Юуни и решихме да се запътим 200 километра на юг в градче наречено Тупиза, за което знаехме, че е разположено в каньон и че има страхотни места за къмпинг. На мен и Пламена толкова ни трябва. Гугъл мапс изписа, че за 5 часа ще сме в Тупиза. Малко се изненадах 200км., за 5 часа това си е по стандартите на Замбия, а ние сме в Боливия. Излязохме на отбивката за Тупиза и чакането се очертаваше да е голямо.

Имаше 5-ма човека, които бяха прекарали около 3 часа в чакане големи мераклии си казах аз, а коли така и не минаваха. От време на време някой минаваше в нашата посока, но или не спираше или вече беше пълен. Зададе се джип, който караше необичайно бавно и спря. Всички се втурнахме като хлебарки към джипа и шофьорът се съгласи да вземе момиче и две момчета – боливийци. Другите стопаджии пак бяха от Боливия – две бабички, които не бързаха много, а и приказката им вървеше и дойдоха много късно до колата. Шофьорът и госпожата стояща отпред не искаха да ни взимат на борда поради някаква причина. Последва златната фраза „пътуваме на стоп, спим на палатка и нямаме много пари“ и хоп Антон и Пламена се озоваха в джипа. Благодарихме и тръгнахме. Направи ми впечатление, че точно преди да се качим шофьорът се договори с другите пътници за цената, а на нас нищо не ни каза. Бях сигурен, че се е склонил пред нашата смелост да обикаляме без много пари и няма да ни иска нищо и че затова се чудеше дали да ни качи или не. Бях чел и, че в Боливия понякога стопа се заплаща също както в Замбия. Пътуването започна и единственото интересно нещо бяха планините и каньоните през, които минавахме с развалящият се джип, който ту угасваше и пак тръгваше всеки път, когато се задаваше нагорнище. Беше странно, никой не говореше, а шофьорът и неговата колежка нямаха никакъв интерес към нас. По принцип ни питаха откъде сме, какво правим и прочие. Имаше нещо гнило! С Пламена решихме да разчупим леда и попитахме за имената им те отговориха и казаха, че се занимават с организирани турове с туристи. Последва ново мълчание. Пътят беше изключително особен – с много завои, локви, нагорнища, надолнища, дупки, камани и прочие – живо приключение си е да минеш от там. Сега вече знаехме, защо гугъл изписа 5ч. Най-интересното беше, че автобусите също се движеха по този път.

След около 3ч., лъкатушкане из пращните и пълни с камъни и дупки пътища спряхме за лека почивка пред магазин/ресторант в малко, скатано селце по пътя. Извършваше се сложна операция при, която чук и дървена пръчка бяха „главни действащи лица“. Трима боливийци се опитваха да запушат пукната гума на кола, която след техният опит спадна напълно. Както се радвахме на лами свободно тичащи из планините се натъкнахме на една, която се приготваше да заеме място в нечия кухня. Стана ни мъчно за бедното животно. Купихме си банани и ябълки и продължихме. Не след дълго стопаджиите чакащи с нас слязоха и платиха – това беше моментът в който разбрах, че ще искат да плащаме, просто го почувствах. Качиха се нови хора, които отиваха там, където и ние, а именно Тупиза. Стана тъмно, а километрите така и не се изнизваха. Вече пътувахме около 5ч. и половина, слушахме една и съща песен и достигнахме селце с бариера. Оказа се, че в Боливия има малки селца, които си слагат граници и трябва да платиш, ако искаш да минеш от там. Това е поради неприятната локация на селцето, което няма как да се изхранва освен с това или поне така си го обеснихме ние. Ето, че след 7 мъчителни часа се озовахме в Тупиза. На места беше пълен мрак, а градчето за което се подготвихме се превърна в голям град. Мислехме, че е по-малко, а не беше. Всички слезнаха, както и ние. Видях подаващи се банкноти от рода на 40 боливианос. Ето, че останахме само ние четиримата – аз, Пламена, шофьора и колежката му. Последва реплика, която не разбрахме, но знаехме за какво е. Казахме, че не разбираме и последва нова, която знаехме и потвърди това, което си мислихме. Искаха да плащаме! Започнахме да обесняваме, че сме мислили, че е гратис, както и наистина си мислихме, все пак, когато се качихме в колата никой нищо не спомена за пари. “No gratis Amigo” повтаряше шофьорът на джипката. Повторихме няколко пъти, че спим само на палатка и че пътуваме с много малко пари и нямаме с какво да платим – блафирахме. „en Bolivia, no gratis amigo” излизаше от устата на нахалният шофьор. Пак казахме, че не сме знаели, че трябва да платим и предложихме да платим с дрехи, обувки и прочие. Повторихме, няколко пъти, че имаме дрехи в раниците и ако искат можем да платим с това вместо с пари. Този път не блафирахме. Имахме дрехи, които ни тежаха и бяхме готови да се разделим с тях. Посочвахме към раниците си, когато в този момент излезе момче от хостелът до който бяхме спрели. Виждайки това шофьорът на джипката мигом тръгна към возилото, запали и изчезна като повече не го видяхме. Момчето от хостелът попита – „Проблем ли имате? Всичко наред ли е?“ А ние отговорихме, че всичко е наред и се запътихме да търсим евтина нощувка.

Имахме късмет с Пламена, но и си изиграхме картите правилно. Никога не казахме, че няма да платим просто оваляхме нашата история и предложихме да платим с дрехи и обувки. Беше игра на нерви, която не искаме повече никога да повтаряме, защото не е приятно. Сега винаги, когато стопираме в Боливия преди да се качим питаме дали ще трябва да плащаме или не.

Put your backpack hit the road and set yourself free!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s