До Че Гевара и обратно – Втора част

На следващият ден решихме да продължим към Ла Хигиера отново без автобус и план. Бяхме щастливи, че сме срещнали толкова добри хора и продължихме все така изпълнени с жажда за нови незабравими срещи и моменти. Ето че няколко минути по-късно и вече се бяхме настанили върху няколко тона цимент в багажника на тир. Пътувахме под жаркото слънце, доволни, че толкова бързо сме успели да намерим тир в нашата посока. Уви! След няколко завоя камионът се развали и трябваше да поеме в обратна посока.

Зачакахме наново. Стопът в Боливия не е от най-предпочитаните за пътници като нас. Всяка кола, която спира ни предлага услугите си срещу заплащане, което обеснява способността ни толкова бързо да се научим да се пазарим на испански.

Предвижвахме се от кола на кола на малки разстояния, Антон даже присъства на местна футболна селска среща, докато накрая не се озовахме пак върху няколко тона цимент в стар камион. Залакътушкахме се по стария планински път и сценарият от предната вечер сякаш се повтори пред нас – залязващо слънце и без място за спане. Скочихме в малко градче на име Сайпина, което ни очарова с богат избор на плодове и странно изглеждаща улична вкусна храна. Бяхме само на 200 километра и 7 часа път от крайната ни дестинация. Заради лошата пътна настилка в съчетанието с остри планински завои, в Боливия дори и малките разстояния изискават много време.

Закрачихме уверени под розовото небе по улиците на Сайпина, след като нашите „спътници“ ни подмамиха, че ще ни подслонят. Нямаше как да излезнем от градът за това, се отправихме към малките улички с ясната цел да си намерим спокоен двор за подвижната ни къща. Когато видяхме една възрастна жена на пустата задънена улица в която се бяхме озовали, без да мислим тръгнахме към нея. Разказахме от къде сме и какво правим и преди да зададем въпросът, тя мигом тръгна напред и ни подкани да я последваме. Оказа се, че нейното семейство няма нищо против да подслони двама чужденци в двора си и да ги нагости с топъл чай. Фамилията имаше три деца, които виждайки ни веднага ни предложиха да си поиграем на топка и ни „атакуваха“ с много обичайни за Боливийците въпроси. За разлика от Чили, тук редовните въпроси не включват толкова много семейството. „Какви животни имате в България?; Какви зеленчуци и плодове отглеждате там?; Какъв език се говори? и Какво е времето? са въпросите, които срещаме навсякъде и именно в тези области най-добре сме развили испанският си.

За втора поредна сутрин, се събудихме с непознато за нас семейство и с малко тъга в очите, че трябва да кажем „Чао“ и че може да не се срещнем повече. Решихме да удължим малко престоят си с тях, като им помогнем в беленето на 20 килограма варени картофи. Снимка, прегръдки, най-добри пожелания и ето, че пак сме на селският черен път с раници на гърбът и палците горе. Отне ни няколко часа, сменянето на няколко коли и обяд в ресторант с жива музика, за да се доберем до следващато градче – Вайе Гранде. Ето че вече бяхме в един от градовете, където Че Гевера се е подвизавал преди да го заловят. Нямаше нужда да разпитваме за тур и тръгнахме към Ла Хигиера отново на стоп. Този път нещата не се получиха, беше прекалено късно и трябваше да намерим място за спане. Запътихме се към най-евтиният хостел. Обикновено съдим по табелите на хостелите за ценоразписът им. „Колкото по-голяма табела по-скъпо“ и обикновено се оказваме прави. Вече беше тъмно и нямаше как да питаме местните за „не/желани гости“. Но когато видяхме светещата лампа в църквата, която подминахме не се сдържахме и решихме да им се „похвалим“. Прави бяхме – ако от църквата не ни приемат, то къде? Настаниха ни в стая с голям матрак и чисти чершафи, а после ни нагостиха така, сякаш някой имаше рожден ден. А на следващият ден ни изпратиха, като ни поканиха отново да им погостуваме. Не си и мислихме, че ден по-късно отново ще вечеряме с тях и ще споделяме един покрив. Неусетно в разговорите си тях с интерес научихме, че типична супа за един от близките райони на градът е супа от котка, което до някъде обеснява големият брой улични кучета, а не котки.

Ето че четири дена по-късно след смяна на багажници на камиони, много завои и страхотни, незабравими гледки на Андите, се озовахме в Ла Хигиера – селото в което е бил заловен и убит Че Гевара. Пристигайки там, останахме изненадани от спокойствието и тишината надвиснала над селцето. Настанихме синята си палатка в двора на училището, в което има само 10 ученика. Всички къщи в селото бяха отрупани с рисунки и надписи за Ернесто, а в центърът издигнати и три негови паметника.

Някои от по възрастните хора споделяха с нас историите от онова отминало време, в което сякаш все още живеят. Показваха снимки и разказваха въодушевено за това как цялото село мълчеливо, тайно и неспирно се е включвало да помага на героят беглец. Показаха ни къщата, в която се е укривал и как жената прикривала го толкова дълго, се е превърнала в героиня.

На следващият ден се запитихме към каньонът близо до селото в който са го заловили, а след това и поехме по пътят си на обратно върху няколко тона картофи отново в багажникът на тир към нови приключения и нови срещи с необятната Боливия.

Put your backpack hit the road and set yourself free!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s