Стоп, студ и изпъдени на улицата по пътя за най-високата столица в света

Събудихме се в Кочабамба от мишка, която си хапваше храна от кошчето в стаята ни и дойде време да продължим към Ла Паз (втората столица на Боливия), тъй като ни оставаха само броени дни в Боливия. Качихме се на микро (градски транспорт), което ни остави извън Кочабамба и започнахме да стопираме. За разликата от малките населени места, където хората спират, питат, помагат и ти дават превоз, около и в големите градове нещата стоят по коренно различен начин. Добрахме се до един от многото пунктове, където колите плащат такса, за да може да продължат по пътя си (нещо много по разумно от винетката, която ползваме в България) и започнахме да питаме коли и камиони за превоз. Уви оказа се по-трудно, отколкото си мислихме.


Ето, че след дълго питане имахме късмет и се придвижихме с около 10 километра напред и ни оставаха само още 290 до Ла Паз. Мястото, където ни „стовариха“ беше отвратително. Имаше ремонт на пътя и движението се изчакваше, това означаваше, че всеки път когато превозните средства биваха пуснати имаше опашка от около 15 автомобила изпреварващи се и правещи стопът невъзможен. И там си почакахме няколко часа, в които намразихме стопът в Боливия още повече. Златното правило – „когато чакаш, все някой ще спре“ – все пак проработи и червен джип спря. Можеше да ни откара около 150 км., в нашата посока. Не се поколебахме и се качихме в багажника доволни и облекчени, че мъчението беше свършило. В Боливия да се возиш на стоп в багажник си е цяло богатство за окото. На всеки завой се откриват страхотни гледки и имаш чувството, че се изморяваш да гледаш планини с огромни върхове, които величествено те гледат от високо. Постепенно с Пламена започнахме да усещаме студеният въздух и започнахме да слагаме по още една блуза или яке. Тази тактика вършеше работа до момента, в който „ударихме“ надморска височина от 4500 метра, а нашият шофьор се „заиграваше“ с педала на газта и поддържаше скорост от 100-120 км/ч., с която ни накара да се почувстваме като във фризер за месо. Усещах как ще се превърна в ледена шушулка също като реките, които течаха из планините и бяха спрели „ходът“ си за няколко месеца. Свих се и легнах в багажника опитвайки се да се предпазя от ледено-студеният вятър. Главата ми обгърната от качулката, виждаше Пламена, която се прикриваше от вятъра зад каросерията на джипа и забелязах, че лицето й е доста бяло. Въпреки студа намирахме сили да се усмихваме един друг и да правим глупави физиономии, с които да повдигнем духа. Вече бяхме прекарали около 3ч. в багажника и очаквахме с нетърпение да слезем от там – сами се досещате защо.

Untitled 1 (Copy)

Дълго очакваният миг настъпи и джипката спря. С Пламена благодарихме и пожелахме приятно пътуване на тези добри хора, които дори не ни поискаха пари. Искахме да се доберем до градче на име Каракойо и да нощуваме там. Стопирахме и този път късметът ни се усмихна само след 30мин., горе изписаното градче, беше близо и около 17:00 вече търсихме място, където да спим. Разбира се решихме да питаме местните, които без да се поколебават ни отказваха и си измисляха глупави извинения, заради които не може да „опънем“ палатката си в техният двор. Решихме, че този път няма да имаме късмет и точно като се запътихме да търсим Алохамиенто(Хостел) видяхме църква. Знаехме, че това е последният ни шанс. В църквата бяха момче и момиче и репитираха. Обяснихме и попитахме дали може да спим на палатка там. Имаше голям двор, извършваше се ремонт и мястото беше перфектно. Получихме положителен отгвор и помещение с дюшеци от сено, където да прекараме нощта. Беше около 17:45 и пак си казахме „големи сме късметлии“ искаме двор, а взимаме стая.

Тъкмо си допивах чаят и се приготвях да влизам в палатката (Пламена настояваше да разпънем палатката вътре в стаята, защото беше сигурна, че има мишки), когато в 20:00 изненадани чухме почукване по вратата. Помислих си, че момчето идва да си говорим. Отворих с широка усмивка, която изчезна точно след около 5 секунди.

„Извинете за безпокойството, но баща ми не е съгласен да спите тук. Ще трябва да отидете някъде другаде. Има Алохамиенто наблизо. Съжалявам!“ Бяхме като „попарени“. Опитах се да обесня, че това не е много етично от тяхна страна и няма къде да отидем, защото навън е пълен мрак. Поисках да говоря с бащата на момчето и тогава чух Пламена да казва –  „щом не ни искат няма какво да говориш с тях и да ми се молят няма да остана тук“ замислих се в изречените думи, беше права. Що за хора биха ни изгонили на улицата посред нощ да не говорим, че бяхме в цървка и се предполагаше хората там да бъдат добри, почтени и разбрани готови да помогнат също както във Вайе Гранде. Бяхме разочаровани и не проумявахме как може да има такива хора. Въпросният баща даже не ни беше виждал как може да прецени що за хора сме и какъв страхливец само да изпрати и унижи сина си, който ни беше приел.

От уютната палатка в стаята се озовахме на улицата и започнахме да търсим Алохамиенто. След около 30мин., открихме подобие на място за спане. Беше мръсно, тоалетните според мен не бяха чистени от седмици, кучета се разхождаха свободно из етажите и стаите и разбира се чершафите не бяха сменяни. Вратата не се заключваше и се наложи да я залостим с раниците си. Тази вечер изразът „взимаш това, за което си платил“ важеше в пълна сила.

Put your backpack hit the road and set yourself free!

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s