Спускане с колело по един от най-опасните пътища в света – Death road

След като пристигнахме в Ла Паз се заловихме на работа. Трябваше да питаме за визите си още един път с надеждата, че този път служителят ще се смили над нас и ще ни удължи визите безплатно. Разачорованието настъпи бързо и получихме отговора, който очаквахме, дори този път сумата беше по голяма от тази, която ни бяха казали в Кочабамба. Второто нещо, което трябваше да направим е да си намерим най-евтиният и сигурен тур за „Пътят на смъртта“. За наш късмет имахме приятелка, която беше направила тура с една агенция, която се предполагаше да е евтина, а и препоръките й бяха добри. Решихме да не губим време и да им се доверим.

Цената се определя според класът на колелото. Разбира се ние избрахме най-обикновенното колело и съответно най-евтиното. Най-важното беше, че има дискови спирачки другите екстри като амортисьори и прочие не бяха важни. От агенцията осигуряваха каски, наколенки, налакътници, ръкавици, яке и панталони. Това беше достатъчно за нас. Платихме сумата от 330 боливианос и зачакахме нетърпеливо идната сутрин.

Ето, че дългоочакваният момент настъпи. Имахме уговорката, че в 7 сутринта ще потеглим с микробусче към мястото от където спускането ни ще започне. Постепенно се заизкачвахме нагоре сред Андите заобиколени от внушителни върхове покрити със сняг. Бусчето спря и екскурзоводът ни съобщи, че е време за инструкции.

Раздадоха ни екипировката, подписахме документ в който се съгласяваме, че всичко е на наша отговорност и последва време за инструкции. Намирахме се на височина 4500 метра и за следващите 4 часа щяхме да слезем със 60 километра и да се озовем на височина 1300 метра. Раздадоха ни колелетата и „шоуто започна“.

Първата част от слизането включваше спускане по шосе. „Яхнахме“ колелета и запускахме надолу заобградени от красиви планини и високи върхове достигащи 6000 метра. Беше трудно да се концентрираме над пътят, защото такива гледки рядко се откриват пред очите.

Хвърчахме надолу завой след завой в продължение на 45 минути и ето, че вече се бяхме озовали с 1300 метра по-надолу. Този първи етап беше важен, защото можахме да свикнем с колелетата си и да се подготвим поне малко за това, което ни очаква.

Настъпи и вторият етап от спускането ни. Същинският „Път на смъртта“.

Името на пътят идва от това, че много хора са загинали минавайки от там. Пътят на места е 3,5 метра широк, с много завои, което представлява трудност при разминаването на превозни средства. Не влезеш ли в завоят както трябва те очаква дълбока пропаст, която по статистика отнема живота на 300 човека годишно. Не се очакваше много трафик понеже повечето превозни средства се движиха по новият, но заобиколен път. Трябваше да се движим от вътрешната страна на пътя за да избегнем пропастта в случай на падане. Спускането започна!

Опитвахме се да не мислим за името на пътят и за пропастта на няколко метра от нас и не на последно място за това, че нямаме застраховка J За нас това беше само един черен път към който трябва да се подходи сериозно, също както към всички останали пътища. Имаше почивки на всеки 20 мин., през които можеше да снимаме, починем и да се насладим на пленяващата гледка откриваща се пред нас.

Групата ни се движеше в различно темпо. Хубавото бе, че всеки имаше свободата да се спуска по начина, по който иска. Докато Пламена се изживяваше като примерен и внимателен шофьор, аз предпочитах да се спускам така, че да усещам адреналина по-силно, което на моменти ме караше да си припомням липсата на застраховка(помага много за намаляне на скоростта). За съжаление имаше пострадал „състезател“, който болезнено „охкаше и пъшкаше“ докато го слагаха на носилка. Знаехме, че миг колебание и невнимание щяха да ни поставят на негово място. С времето придобивахме все по-голяма увереност и скорост, което ни накара да заобичаме планинското каране. Препускайки надолу често преминавахме през малки водопади спускащи се над главите ни, които охлаждаха нашето вълнение и правеха карането още по-приятно и панорамно.

С придобиването на увереност задължителните почивки започнаха да ни дразнят, защото тъкмо когато се чувствахме изпълнени със жажда за още стръмно спускане и остри завой, се налагаше да спрем. Имахме си малка тактика – тръгвахме последни, за да може да имаме повече свобода при спускането. Получаваше се добре, защото става така, че нямаше никой около нас и имахме чувстовто, че сме сами на пътя.

С повишаването на температурата разбирахме, че нашето спускане идва към своя край. С всеки изминал метър виждахме все повече къщи, хора, животни и превозни средства. Отдадохме се на нашите колела за последен път и сякаш за секунди се озовахме в градчето, където нашето спускане приключи.

„Пътят бе страшен, но славен!“

Put your backpack hit the road and set yourself free!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s