Река Колка и Каньонът – учудващо добра комбинация

След няколко дена прекарани по примамливите плажове около езерото Титикака решихме, че е време да кажем „Чао“ на прохладните си водни приключения и да поемем към следващата си дестинация – Колка Каньон. Дълго се колебахме дали да се отклоним от пътя си и да отидем и дали си струва да платим 25 долара на човек такса вход за тази така известна туристическа дестинация. Резултатът в крайна сметка бе един – магистрала и двама млади българи с вдигнати нагоре палци по посока Колка Каньон.

Тръгнахме натам мислейки си, че това може би е поредната пренаселена прехвалена туристическа дестинация, бяхме снижили очакванията си на минимум, за да не останем разочаровани. След няколко часа и смяна на няколко превозни средства се добрахме до Кабанаконде – малко градче в каньона от което тръгват много маршрути и пътеки из един от най-дълбоките каньони в света. Нощувахме в типично наш стил Хостел – най-евтиният, който можахме да намерим, оставихме част от багажа си там с идеята за по-леки раници и на следващата сутрин с карта в ръка тръгнахме към първото село в каньона – Сангайе или известно още като Оазис. Знаехме, че ни очаква спускане, за това може да се каже, че сме тръгнали подготвени. Трябваше да се спуснем по стръмна криволичеща пътека със 1200 метра н.в. по-надолу. Това може би бе един от най-тежките преходи, които сме правили – може би заради болките в колената и гърба или може би, защото бяхме отвикнали от предизвикателствата, които предлага планината.

Постепенно насред сивотата и скалите от които бяхме заобградени долу под нас се откри зеленина насред нищото. Селото вече се виждаше. След 4 – часово слизане най-накрая се озовахме в Сангайе и мигом разбрахме защо е известно като Оазис. Селото представлява множество от къщи за гости, които посрещат изморените туристи под дебелите сянки на палмите. Сангайе се разполага на брега на буйната река Колка и няма друг начин да се достигне до него освен извисяващите се криволичещи пътеки над селото.

Пренощувахме в един от панорамните къмпинги, които предлагаше селото и на сутринта се чувствахме по-готови от всякога, въпреки болките в краката, да тръгнем към следващото село – Малата. Бяхме готови за още един тежък преход, но този път изкачване. Тръгнахме крачейки уверено под жаркото, жулещо кожите ни слънце. Пред нас се откриваха много спиращи дъха гледки на реки, стръмни пътеки и водопади, които забавяха темпото ни, но ни даваха кураж да продължаваме да се изкачваме все така с любопитство за следващата панорама, която ще се открие пред нас.

Мислейки си, че сме на половината път изведнъж пред нас се появи Малата – селото към което се бяхме насочили така устремено. Полюбувахме се на това, което се откри пред очите ни и тръгнахме в търсене на обяд.

Бяхме тръгнали с идеята да нощуваме там, но в предвид в пъти по-лекият маршрут и целеустремеността ни да видим и покорим нови места от Каньона се отправихме към следващото село, което видяхме на картата. Тръгвайки към новата набелязана от нас дестинация се радвахме на компанията на Шаро! Куче, което реши да тръгне с нас без дори да му дадем повод или кокалче.

Маршрутът към следващото малко населено място включваше вървене по черен път и тясна изкачваща се нагоре към неизвестното пътека. Стигнахме до Тапай все така съпроводени от приятната компания на Шаро и се заехме със задачата да търсим място за синята си палатчица. Разпитвахме местните и всички ни отправяха дружно на едно и също място, на което в крайна сметка се озовахме.

Оказа се, че ще имаме по-голяма компания за вечерта, от колкото си мислихме. Близо до палатката, магарета и овце също като нас се наслаждаваха на спокойната, обсипана със звезди нощ. В Перу небето винаги е кристално чисто и се радваме на жарко слънце през деня, а вечер на милиони звезди „гледащи“ ни отгоре.

На сутринта се събудихме с огромна очуда – Шаро бе прекарал нощта пред палатката! Поехме заедно към най-отдалечената точка от маршрута ни – Фуре. Знаехме, че до селото се стига само по тясна планинска пътека и че в близост има чудесен водопад. Уви! Нямаше как да достигнем селото за един ден, за това нощувахме на тихо и спокойно място, което открихме съвсем случайно на път за Фуре.

Шаро бе все така с нас и прекара още една вярна нощ на стража пред палатката. Поехме към далечните водопади рано призори.

След няколко часов „маратон“ най-накрая достигнахме Фуре. Имахме надежда да намерим магазинче, от което да се заредим с храна и запаси, за да може да прекараме нощта там. За наше съжаление – нямаше нищо, нито магазин, нито ресторант, нито къща за гости, което другите села в Колка Каньон предлагаха. Това малко промени плановете ни. Трябваше да посетим водопадите и да се върнем обратно, понеже нямахме почти никаква храна, за да останем в отдалеченето, забравено селце.

Водопадът се оказа по-далеч от колкото се бяхме подготвили. Пътеката от селото водеща към водопадите Хуаруро имаше отклонения на много места. Но нашият верен спътник бе все така с нас и ни показваше пътеката, там където не знаехме накъде да поемем.

Релаксирахме известно време пред разкриващата се красота и дойде време да сменим посоката и да тръгнем отново към Кабанаконде. Бяхме решили да се приберем на стоп или с автобус. Все пак нямахме достатъчно храна, за да прекараме още един ден в Каньона. Изморени от дългият преход, поехме обратно. След няколко часа, ето че вече се бяхме озовали на пътят, който изглеждаше по пуст от всякога. Нощта бавно падаше, а всички минувачи ни казваха различно „Има автобус в 18ч“ или „Последният автобус бе в 16ч“. Ние все пак решихме да не губим надежда и да дадем шанс на желанието си да се приберем, да се сбъдне. След 40мин., прекарани в чакане, заедно с Шаро, ето че късметът ни се усмихна и уговорихме безплатно да се повозим в багажника на малко камионче до желаната от нас дестинация.

Почесахме Шаро за чао и потеглихме. Нашият верен другар тръгна да бяга след колата, беше ни тъжно да го гледаме как толкова изморен и гладен бяга след нас и остава верен на нашата дружба. Помолихме шофьорът да го вземем с нас и той се съгласи, но Шаро скочи от камиона. Отново потеглихме и нашият другар отново тръгна да бяга след колата – 20, 30, 40 мин., няма да отречем бяхме се превързали към това куче за няколко дена и ни бе тъжно да го гледаме как тича след нас. Час и половина по-късно нещата не се бяха променили, докато накрая изгубихме следата на кучето. Прибрахме се след дву-часов превоз в багажника на камиона, настанихме се в същата евтина къща за гости и седнахме да вечеряме в близкият ресторант, когато пред нас запъхтян изкочи Шаро. Беше бягал около 80км след нас по стръмните планински пътища! Изпрати ни до къщата ни за гости и се настани за сън отпред.

Естествено, че на сутринта ни чакаше! Но нашата посока бе друга, трябваше да поемем по своя път.

Знаехме, че в Каньонът се подвизават едни от най-големите кондори, за това решихме на връщане да ги отдадем с честта да им се полюбуваме и да кажем „Чао“ на Колка Каньон.

Оставихме Каньонът зад гърба си с носталгия и тъга за изминалите дни изпълнени с красиви гледки, срещи с добри хора и стръмни пътеки, но все пак щастливи, че сме имали възможността да бъдем на едно от тези незабравими места, които ни предлага светът пълен с изненади.

Put your backpack hit the road and set yourself free!

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s