Разходка с лодка за осем дни в Амазонската джунгла

Последната ни цел в Перу бе една от най-дългоочакваните за нас дестинации. След като в Боливия не ни остана време да посетим джунглата, решихме че ще й се отдадем тук в Перу. За тази цел трябваше да достигнем Пукалпа и от там да търсим кораб за Икитос – най-големият град в джунглата с население 500 000 жители до който се стига само със самолет или с кораб, няма път до него. Пристигнахме в Пукалпа рано сутринта и първата ни работа беше да си намем мото такси и да се отправим към пристанището.

Завладени от тази нова за нас атмосфера и влажен въздух, слизайки на пристанището бяхме „нападнати“ от много хора подканвайки ни на товарния кораб „Панчито“ казвайки, че този кораб тръгва следобед.

Предварително бяхме чели в интернет и чували от пътешественици, че всички кораби лъжат и че се чака с дни. Бяхме подготвени. Капитанът лично ни придружи, показвайки ни корабът. Беше пълен с товар и 50-тина човека, които вече си бяха разпънали хамаците в очакване на предстоящото пътуване. Тук идва ред да спомена, че на такъв вид кораб имаш две възможности – да спиш на хамак сред много хора или да си наемеш каюта струваща двойно повече. Мисля, че познавайки нашият тип пътуване, знаете кой вариант сме избрали.

С типичното за нас недоверчиво поведение породено от типичното за Перуанците лъжене, решихме да обиколим пристанщето и да проверим за други потеглящи кораби – нямаше. Купихме храна, плодове, 14 литра вода и снаксове и бързичко поехме обратно към Панчито. На кораба имаше още повече хора и още повече товар и много кокошки, които са добър знак, че корабът тръгва скоро, тъй като те бяха нашата храна, затова решихме, че наистина потегляме.

Разпънахме си хамаците далеч от мотора, за да не ни е шумно и с това чакането ни започна.

Тръпнахме в очакване да тръгнем, да се впуснем в тази необятна и интересна джунгла и да видим колкото се може повече от нея. Часът за тръгване наближаваше, с което обратно на нашите очаквания интересът ни спадаше, по всичко личеше, че ще трябва да почакаме повече. Ето, че вече бе 4 следобед, а корабът си стоеше все така на пристанището. Капитанът ни каза, че ще тръгнем на следващият ден в 10 сутринта. Какво друго ни оставаше освен да зачакаме? Сутринта дойде, а след това обяд, следобяд, а корабът още не беше помръднал. Все повече и повече хора идваха и със страхотно въображение разпъваха хамаците си къде ли не. Целият ден прекарахме в чакане, знаехме, че много пътешественици преди нас са попадали в същата ситуация и затова не се отчайвахме и ядосвахме, кротко си стояхме и си взимахме нужната за нас почивка от натрупалата се умора, излежавайки се цял ден върху удобните хамаци.

Отново отидох при капитанът, а той отново ми каза, че трябва да тръгнем сутринта, защото не виждал в тъмното и не може да кара. Едва удържах смехът си, като се престорих, че му вярвам. Уви и на следващата сутрин не тръгнахме. Хората около нас все повече почнаха да се изнервят, заради лъжите на капитана. Преди обяд на третият ни ден в очакване, ето че корабът помръдна -не можех да повярвам, неуписуемо щастие ме обвзе и нетърпението ми за влизане в джунглата отново ме обля….но за кратко. Оказа се, че сменяме мястото на корабът, за да натовари още една кола. С Антон изгубихме надежда и за този ден, но ето че в 12 на обяд корабът потегли към Икитос. В очите на пътниците се четеше, радост и победа. Настанихме се удобно в хамаците си и приключението започна!

В цената на билетът се включваше и храна, която бе една и съща всеки ден. За закуска ни даваха сладка и гореща каша от овесени ядки, на обяд ориз, спагети и пилешко в сос, а за вечеря – вряла зеленчукова супа.

Бяхме щастливи, че сме си взели допълнително храна, тъй като това, което ни предлагаха от корабът никак не ни беше достатъчно. Дните си прекарвахме страхотно. Излежавахме се, говорихме си с местните, четяхме книги, играхме на бесенка и подобни нея игри и прекарвахме поне по час и половина на ден в чакане за храна. Посрещахме страхотни изгреви и изпращахме невероятни залези.

Корабът за шест дни се превърна в наша бърлога, свикнахме с животът по вода и се приобщихме към животът на хората, които постоянно слизаха и се качваха от различни села намиращи се в джунглата.

Очудвахме се как местните познават местата в близост до домовете им. Често виждахме как малка лодка откарва пътниците на корабът до някой храст, до който нищо не се вижда, а те поемат навътре изгубвайки се от погледът ни, погълнати от необятната Амазония на път за мястото, което наричат „вкъщи“. Тази сладка рутина с нетърпима жега и „нашествия“ на комари вечер, за мен и Антон бе една почивка, която за наша и предполагам ваша изненада, ни срещна с много розови делфини, които са едни от най-често срещаните обитатели на Амазония.

Така прекарахме на корабът шест дни. А на шестият ден, спрели на малко пристанище на някой попътен град или село, дойдоха тъмни облаци, покриващи цялото небе. Надявах се на дъжд, като единствената възможност да разхлади, тежкият, влажен, горещ въздух. Едри капки се спускаха от небето, затова щастлива се спуснах тичайки към палубата, докато корабът все още се опитваше да тръгне. Дъждът се изливаше върху мен, а местните очудено, почти начумерено ме гледаха и не знаеха сякаш от къде идва щастието ми, а аз обратно – не знаех какво толкова възмутено  си мърморят. Корабът беше заседнал на брегът, но все пак по време на дъждовният ми душ, бяхме потеглили. Разпитвайки какво става, разбрахме, че всъщност моторът на корабът се е повредил и сега свободно се движихме по течението на реката. По-късно разбрахме, че и нямаме котва, а се намираме на натоварен с какво ли не кораб по средата на джунглата.

Много млади мъже започнаха да скачат зад борда опитватвайки се да вземат въжето, което заместваше котвата, като се опитат да го закачат на някое дърво и по някаква случайност да спрем. Това на нас ни се струваше невъзможно, поради тежкотоврният кораб.

Един час се носихме по течението на реката, удряйки се от бряг на бряг. Останалите пътници се притесняваха с основание, че натовареният кораб би могъл да се обърне.

Малка моторна лодка се опитваше да ни избута през цялото време, като след много неуспешни опити, най-накрая успя. Корабът бе избутан до един бряг, а нощта бавно се спускаше. Местните започнаха да задават въпроси, на които отговор така и нямаше. Капитанът се криеше от всички съвсем успешно. От уста на уста се носеха два възможни варианти – да изчакаме на брегът в близост да пристигне нужната за поправянето на корабът част или да се надяваме да мине друг кораб. Първият вариант да чакаме на брегът по средата на джунглата, заобрграни от неизвестни и известни за нас животни не ни се понрави. Не след дълго чухме, че на два часа от нас идва друг кораб в същата посока като нашата и ще може да се прехвърлим на него, но не исках да повярвам след всичките лъжи на капитана. Ето, че след два часа спасението наистина дойде! Корабът се приближи до нас. Намирахме се на вторият етаж и трябваше някак си да се прехвърлим. Антон се качи на парапета и след секунда вече бе от другата страна, когато и аз се качих на парапетът усетих няколко ръце, които ме издърпаха и ето, че вече се намирахме на другият кораб.

Бяхме изминали половината път до Икитос и всички пътници предполагаха, както и ние, че трябва да ни върнат и половината пари от цената на билета. Но капитанът все така се криеше и бягаше. Всички пътници се организираха и извихака и Антон, да се прехвърлят на другият кораб и да тръсят капитанът. Откази след откази, капитанът не искаше да върне полагащите ни се пари. Всички смело заявиха, че щом не иска да връща пари, ще вземем от стоката, която превозва. Речено – сторено! Взехме си две кокошки, които бяха подготвени за наша храна, а останалите пътници взимаха каквото им падне. Хората бяха осверипели, все пак цената на билетът беше 100 солес и се предполагаше да ни върнат по 50, с които да може да платим на „корабът спасител“. Но това така и не се случи. Цели семейства през оставащите два дена до Икитос се хранеха с по един обяд и парче хляб, а други, които нямаха пари да заплатят за нов билет останаха на закъсалият кораб в очакаване на неизвестната съдба. По-късно разбрахме, че по тези води понякога се подвизават и пирати, което направи изминалата за нас ситуация още по-неприятна. Именно заради това повечето от корабите пътуващи по реките са въоръжени.

Дойде време за плащане на нови билети. След дълги преговори Антон успя да сключи една много добра сделка – трябваше да заплатим 100 солес за билети, но вместо това след дълги уговорки платихме 50 солес и двете кокошки, които си взехме вместо ресто.

Оставащите два дни до Икитос преминаха с много дъжд и разговори с пътниците, които все така се възмущаваха на това, което ни се случи. Споделяхме малкото ни останала храна с тях, тъй като някои семейства не си бяха закупили билети и стояха гладни в очакване на тяхната дестинация.

През тези последни часове прекарани на кораба се натъкнахме на една неочаквана за нас гледка, която нямаше как да подминем.

Неочакваният пътник се казва Пепа и за нея като за собствено дете се грижи сеньора Вероника. Разказа ни, че Пепа се храни с йогурт, хляб и банани. И за разлика от много от заобграждащите ни деца се радваше на памперс, разнообразна храна и живот без дневната порция бой.

Плавахме по река Амазонка целият преди обед на последният ни ден по реката, което означаваше само едно – нашата крайна дестинация е близо. Ето, че на осмият ден в 3 следобед, вече пристигнахме в Икитос щастливи от нашата история с щастлив край, една история и осем дни, които задължително ще разказваме и помним докато сме живи. А сега пред нас са джунглата и пътят наобратно, но по друга река с предстоящи друга история и друг край.

Put your backpack hit the road and set yourself free!

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s