Амазония – среща с непознатото – Част 1

Да пътуваш до един град в джунглата осем дни с кораб си е същинско приключение, но това, което го правеше още по-голямо, бе, че отидохме в Икитос без никакъв план, без никаква идея. Известно ни беше, че няма да можем да си позволим лукса, да си наемем екскурзовод, който да ни развежда из тайнствената Амазония, тъй като това щеше да ни струва около 600 долара. Другата ни възможност за доближаване до джунглата бе да отседнем в къща за гости извън града, но това също ни се видя скъпо.

Икитос не ни се понрави много, освен с евтината стая с вентилатор, с която се бяхме сдобили.  Очаквахме да срещнем нещо не обичайно в градът, тъй като до него няма път. Половин милионният град се оказа също толкова шумен и отблъскващ, колкото всички големи градове в Перу.

Не го удостоихме с внимание и още на следващия ден, заминахме за някъде. От Икитос тръгва път до близкият град Наута и за това решихме, че ще си харесаме нещо по пътя и ще спрем да му се насладим.

Взехме си „колективо“ (така се наричат колите, които те возят на цената на автобуса) и тръгнахме. Казвайки на шофьора, че незнаем къде точно отиваме потеглихме по шосето, а то представляваше прав път от двете страни заобиколен с джунгла. Шофьорът се оказа икзлючително добър човек и ни даваше информация за някои от местата, които познаваше. Не искахме да сме в джунглата и около нас да е пълно с „грингоси“(така се наричат всички чужденци в Южна Америка) затова търсихме място, което да се обитава само от местни. Спирахме, разпитвахме хората – бяха учтиви и ни казваха каквото знаят, но ние така и не се решавахме да слезем от колата. Шофьорът беше търпелив, но сякаш остана с впечатлението, че незнаем какво точно искаме. Препускахме през джунглата и се оглеждахме в търсене на перфектното място. Имаше известна доза припряност в нашите действия, тъй като не знаехме как ще ни приемат хората. В някои части на  Перу не сме се чувствали „добре дошли“ и именно заради това се беше вселила някаква предпазливост в нас. Оставаха около 20км., до следващият град, когато шоферът се сети, че познава едни от хората, чиято къща заемаше място до пътя. Спряхме и не след дълго се появи жена в чиито ръце палаво се оглеждаше бебе, на не повече от 6 месеца и раздаваше усмивки. Обяснихме какво искаме и какво търсим и те ни поканиха в тяхната къща. Запознахме се с цялата рода след което последва – „Може да останете тук“. Думите излетяха прекалено бързо от устата на младата майка. Попитахме дали са сигурни и с много спокоен тон всички около нас ни увериха, че сме повече от желани в техния дом. Тази любезност, която ни връхлетя така неочаквано беше нещо ново за нас, нещо което не бяхме изпитвали нито усещали през изминалите 2 месеца в Перу. Беше хубаво чувство, което беше последвано от мисълта, че хората в джунглата са много различни от хората в Андите в абсолютно всички аспекти. Нямаше въпроси от рода на „колко ще платите“, „колко ще останете“, „вие имате много пари“. Напротив дори многочленното семейство за голяма наша очуда ни заяви, че няма да плащаме абсолютно нищо. Знаехме, че късметът и смелостта ни отново са проработили и благодарихме на Бога за това.

Главата на семейството ни покани да го последваме, за да ни покаже къде работи и как изкарва прехраната за семейството си. Тръгнахме по тясни почти невидими за нас пътеки из джунглата. 15 минути по-късно се оказахме на неговата работна площадка. За да храни себе си и семейството си, мъжът прави въглени като сече дървета, а след това ги събира на пирамида и ги запалва отвътре, докато се обгорят.

Не бе приятно за нас да видим как са изсечени толкова много дървета, но и нямаме право да съдим хората, на които това е една от малко възможности за прехрана. Антон се включи да помогне, като поне за малко спести работата на Хуан – 9-годишният син на Хуапилипо, който вместо тичайки свободно и радвайки се на детството си, трябваше да работи, за да помага на баща си.

Антон спря да си отдъхне и нашите нови приятели ни посочиха нещо като пътека, като ни подканиха да разгледаме наоколо. Взехме мачете, за да си проправяме път и се впуснахме под дебелата надвиснала от дърветата сянка.

Следва продължение тук.

Advertisements

2 thoughts on “Амазония – среща с непознатото – Част 1

  1. Пламенка, след снимката ти с мачетето, не знам дали да цъкна към част 2, да няма батални сцени??? Как биеш бат Арни по главата и режеш Пришалеца на късове:))) Хаха ако имаше пура в устата щеше да си олицетворение на екшън героите от 80-те :))) Признайте, че 2-ра част е била с работно заглавие: „На лов за Хищника“ :)))

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s