Амазонка по Тарзански (прилична среща с анаконда) Част 1

Още докато пътувахме с кораба обратно от Икитос, ни споходи това тъжно, носталгично чувство, че напускаме джунглата. Споглеждайки се с Антон си обещахме, че ще се върнем и ще се опитаме да си позволим да влезем по-навътре, че ще й се отдадем някой ден напълно. Но времето си течеше и някак неусетно пред нас стояха само два месеца и половина, затова трябваше да напуснем Перу и да се отправим към Еквадор.

Пресякохме границата казвайки, че ще загърбим планините и се отправяме право към екзотичните плажове. Но тъй като не ни се отдава да плануваме, този път не изневерихме на себе си и вместо това решихме да се завърнем в Амазония.

Пристигнахме в Пуйо – малко градче, което не предлага много, но ни плени с многобройните автобуси тръгващи към селцата намиращи се в джунглата и се отправихме именно към билетната каса намираща се в малка, привлекателна пекарна. След като си разменихме нормалните, прилични всекидневни фрази със жената зад бюрото, веднага отправихме въпроса:

-Искаме да посетим малко село, навътре в Амазония и да видим как живеят хората, знаете ли някое подобно място?

-Пуйопунго, автобусът тръгва в 16ч.

-Има ли къде да спим?

-Да, има.

Напазарувахме за няколко дена напред и час по-късно вече се лъкатушкахме в автобусът на път за Пуйопунго.

Пуйопунго представлява малко село, където пътят свършва, поради голямата река в близост. Слязохме насред площада, който е заобграден от къщите на селяните. Веднага срещу нас се запъти мъж на около 50 години и ни приветства за добре дошли. И почна сякаш на изуст да ни подканва да останем в неговите бунгала. Още преди да ни съобщи цената за нощувките, ние вече знаехме, че ще искаме да къмпингуваме. След като свърши „репертуара“ си и вървеейки към бунглата, които се намираха извън селото, тактично го попитахме:

-Имаме малка палатка, може ли да я разпънем, защото ще е малко по-евтино?

Вече бяхме пристигнали и той в отговор ни рече:

-Да, може ей тук, тъй като ще имате покрив.

-Страхотно! А колко ще струва?

-Виж, Антони ние взимаме пари за бунгалата, а за къмпинг не, вие няма да използвате бунгало, ако искате да спите там, тогава ще платите, но за палатка нищо няма да ни давате. Останете колкото си искате, но няма да ви вземем пари за това.

Нямаше как да не се очароваме. Все пак за последните два месеца в Перу ни искаха пари за неща, които даже не трябва да се заплащат, а сега бяхме в ситуация, в която убеждавахме човек, че поне за използване на газта в кухнята трябва да платим.

След дълга дъждовна вечер се разделихме с бунгалата за през деня и поехме към някакъв си Мирадор (така наричат местата с хубави гледки) с лияни, който нашите домакини горещо ни препоръчваха.

Изкачвахме се нагоре, докато гледката най-накрая се откри пред нас. Озовахме се на площадка насред джунглата с хамаци вместо пейки, от които почивайки си можахме да се насладим на страхотния мирадор. Тук идва ред да вмъкна, че Амазония е царство на хамаците – всяка къща има разпънати хамаци, по заведения, хотели, бунгала обезателно има отделено място за поне няколко хамака.

Това, което повече привлече вниманието ни бяха лияните. Две въжета спускащи се от 20 метрово дърво, пригодени за люлки. Почти се навихме да ги пробваме докато не ни дойде на ум, че няма как да скочим в движения от лияната и няма как да я изчакаме да спре, тъй като дървото бе надвиснало от високият стръмен баир, така че се оформяше пропаст.

Не след дълго за наша радост се появи домакинът и ни обясни как ще протече нашето „висене“ и люлеене на въжето.

-Качвате се тук, скачате (посочвайки дървена рампа) аз ви бутам 3 пъти подред и после ви хващам.

Антон нали е кавалер, реши да е първи, да видя дали ще ми хареса, заради страхът ми от височини.

-Едно, две, три, скачай!

Антон се понесе с щастливи викове и секунда по-късно беше увиснал съвсем над високата пропаст. Връщаше се, а човекът повтаряйки „краката горе“ го засилваше повече.

Неверояно! Само, че сега дойде и мой ред. Няма да лъжа, това че пуснах Антон първи не мисля, че ми помогна – напротив, но нали един път съм тук – си казах и се качих на рампата по най-бързия начин, за да не мисля.

-Едно, две, три, скачай!

Очите и устата ми се отвориха широко в усмивка, около мен се откри още по-страхотна гледка. Та  все едно летя си помислих! Искаше ми се да съм като Тарзан по цял ден.

За наша радост човекът бе така добър и предложи по още едно пускане, нямаше как да откажем на тази оферта.

Превъзбудени си починахме на удобните хамаци откриващи красива гледка пред нас и поехме към други бунгала, които ни препоръча домакиниът, обещаващ да видим някои от животните подвизаващи се в джунглата и то напълно свободни, а не затворени в клетки.

Следващата ни спирка бе именно там, а за това с какви животни сме се срещнали и кое бе единственото изолирано и заключено животно, очаквайте скоро в Част 2.

Put your backpack hit the road and set yourself free!

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s