Мисия: Ла Макарена – невъзможна Част 2

Чакайки за кола, която така и не дойде, след 4ч., жената на магазинчето, ни каза след като пиехме бира заедно, че се е питала „Къде ли ще спят тези деца“?

Очевидно точно това подтикна Елизабет – името й също толкова красиво, колкото и голямото й сърце, да ни покани да спим у тях. Тя се оказа нашето спасение „излекува“ ни и премахна насъбралата се умора и негативизъм с добротата си. Един от най-прекрасните хора, които сме срещали досега с Пламена. След като оставихме раниците у тях решихме да се поразходим до града. За мой огромен късмет местните колумбийски звезди тъкмо сформираха отборите и аз без да се колебая попитах дали има едно място.

Момчетата се оказаха доста добри и неусетно бяха изминали 2ч. откакто започнахме да играем, а слънцето вече се скриваше зад хоризонта. Пламена със силата на своя поглед ми каза „Давай да тръгваме да разпъваме палатката да не притесняваме хората по тъмно“.

В къщата заварихме Елизабет да почиства мястото за нашата палатка и да прави вечеря за нас – нещо, за което се дърпахме и настоявахме, че има какво да ядем и че тя трябва да си почива след дългият ден в магазина. Тя отказа и ни нагости с храна достойна да бъде сравнявана с рецептите на мама. Споделихме колко е вкусно и че това е може би най-добрата вечеря откакто сме в Южна Америка, а грижливата майка с две деца и не по-малко любезен съпруг с усмивка описваща нейната скромност, каза че е вкусно, защото е приготвено от сърце. И беше права в крайна сметка, нещата които правим от сърце са най-прекрасни. В последствие,  докато пиехме бира с цялото семейство, те ни разказаха за себе си, за живота в джунглата и за конфликтите между правителството и опозицията и как трябва да плащат данък и на двете. С примирието постигнато наскоро и с референдума, който предстоеше на следващата сутрин (дали хората удобравят примирието или не), те се надяваха нещата поне в този аспект да се нормализират.

В последствие разбрахме, че едно от децата, което вечеряше с нас на масата нямаше късмета да се радва на любовта на майка си. Бе го напуснала и точно поради този факт Елизабет му беше осигурила работа в магазина, достатъчна, за да може да ходи на училище и да помага на баща си със сметките. Това ни накара да се сведем глави и да се замислим за всичките пъти, които сме показвали неблагодарност за това, което имаме. Момчето беше, на не повече от 12-13 години и вече се беше научило да се справя сам с трудностите, които живота предлага.

Щастливи от срещата ни с това прекрасно семейство и под влиянието на приспиващото действие на бирата с лекота отпуснахме гърбове в палатката и заспахме непробудно чак до сутрешната аларма. Сеньора Елизабет ни посрещна с тантито – традиционно сутрешно оръжие за събуждане в Колумбия – кафе, канела, панела (прави се от захарна трастика, приличащо на халва). Казахме си чао, разменихме координати, прегръдки и с кенче бира в ръка подарък от любезната сеньора потеглихме обратно по пътят кошмар.

Put your backpack, hit the road and set yourself free!

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s