От море на планина (и мравки вместо чипс)

Казахме си сбогом с Карисбко море и отново се запътихме към планините, които сякаш ни зовяха и не само според нас а и според мнозина много, точно там е сърцето на една държава и точно там са най-големите сърца в Колумбия. Разбира се дистанцията беше огромна както и цената на автобуса. Ние не сме от хората, които ще платят 160 000 песос (60 долара) за автобус – пари, с които живеем понякога цяла седмица и въпреки малкото ни оставащо време, не устояхме на изскушението отново да зачакаме на пътя в търсене на нови приятели и емоции. Емоциите не закъсняха дори и малко негативни да си признаем. Вървяхме около 3-4 км., в жаркото изгарящо Карибско слънце докато излезем до изхода на града, който според местните беше само на 15-20 мин. В Колумбия всичко с времето е сбъркано, минутите се превръщат в часове. От местни до сега не сме получили точна информация относно колко далеч е нещо и затова вече не им вярваме и не питаме, а просто ходим. Въпреки всичко знаехме, че това е съдбата на пътешественика и често човек трябва да премине през поредица от трудности докато му се „усмихне“ късметът. Така желаната „усмивка“ не идваше и вече чакахме около 2ч., под жаркото слънце и точно, когато бяхме изхубили надежда и стабилно количество вода излизаща от потните ни тела, стара джипка отби и с Пламена съзряхме добрината в очите на човека, който ни откара до така желаното разклонение лежащо на около 150км., от Риохача. Там имаше повече движение, а ние точно това търсихме. След кратко чакане червена джипка спря.

-Къде отивате?

-На юг.

-И аз съм натам качвайте се.

-Може ли гратис?

-НЕ! Трябва да плащам бензин, такса за магистралата и прочие.

-Да ви кажем истината сеньор така или иначе ще ги платите. ЧАО!

След известно време сменихме локацията и подминахме бял микробус отбил вдясно от пътя. Решихме да го попитаме дали не отива на Юг и когато приближихме осъзнахме, че зад волана има „гореща Колумбийска кръв“ водеше се разговор по телефона и то много по-емоционален отколкото може да си представите. Не безпокоихме човека и продължихме. След около 5мин., същият бял микробус ни подмина и отби.

-Мочилерос, мочилерос (така казват на пътешествениците с раници)! Качвайте се ще ви хвърля до Букараманга, ако сте натам.

-Гратис може ли?

-Разбира се! Та нали сте мочилерос.

Качихме се и пътувахме около два дни с Енрике, който не можеше да се оплаче от липса на разговорливост. Много му се говореше на човека, както и нас нас с единствената разлика, че едвам разбирахме бързо излизащите думи от устата му. Все пак след около 2-3ч., свикнахме и с това ни се вдигна самочуствието. През вечерта Енрике не караше и затова в момента, в който падна слънцето спряхме да търсим къде да спим. Нашият нов приятел ни спести преговорите и навиваше всички управители на хостелчетата, да спим за цената, която бяхме посочили. След като намерихме се разбрахме на сутринта да се чакаме в 6.00ч., за да продължим заедно пътуването си. Речено – сторено! Тъгнахме, пихме много кафе понеже Енрике настояваше и даже се наложи да поправим превозното средство заедно. Забавно пътуване, което беше към края си. Всеки пое по своят път, а ние се добрахме до финалната ни дестинация само за 40 хиляди песос общо (14-15 долара) очевидно по-богати във всички аспекти. Ето защо предпочитаме стопът! Областа Сантандер се оказа прекрасна, не само заради мравките, които се предлагат на всеки ъгъл вместо чипс (нещо типично само за Сантандер), а и заради многобройните планини, реки и каньони, а още по-прекрасното беше, че ни чакаха преходи из планините и селцата. Първото селце, където къмпингувахме два дни беше Баричара. С история над 300г., успяло да запази старовременният си вид още от времето на испанските конкистадори и мечтана снимачна площадка за холивудските режисьори.От Баричара поехме на няколко часов преход до Гуане – друга „скрита перла“ в Колумбийските планини. Селцето беше малко, спокойно и с дебела сянка, на която отпочинахме изморените си тела.Това беше загрявка за преходът, който ни очакваше следващите два дни през зашеметяващият каньон Чикамоча. С лека мускулна треска поехме към неизвестното. Карта не съществуваше и пътеката-път на моменти се губеше, затова се налагаше да се допитваме до случайни миновачи или малки фермички по пътя, на къде точно да поемем. Не бяхме смутени от това, защото пред очите си имахме гледки като тези:

След буквално цял ден ходене най-после достигнахме Хордан – селце населявано от 50 човека, което лежеше в сърцето на каньона точно до реката Умпала. Беше тъмно, краката ни боляха и силите ни стигнаха само да си наготвим спагети, всичко останало нямаше значение.На следващата сутрин се събудихме около 05:00ч., не от алармата на телефон, а от досаден прегракнал петел, който беше започнал да ни тормози час преди това. Точно преди да тръгнем в двора, където спяхме влязоха две момичета. Изглеждаха уплашени, изморени, гладни и с дрехи далеч не подходящи за планината, дори и раници нямаха. Едната девойка имаше не малка рана на ръката, която кървеше и не изглеждаше добре, а в последствие разбрахме, че има разместване на палеца и пукната китка. Оставихме раниците и веднага извадихме аптечката. Дадохме им всичко необходимо, за да почистят раната и да превържат ръката, след което им предложихме закуска. Те ни разказаха, че са се изгубили и е трябвало да скитат цели 4ч., из тъмното докато намерят селото – за съжаление грешното за тях. Бяха пристигнали около 22.00ч., в Хордан и за тяхна огромна радост жената, в чийто двор спяхме ги беше приютила. Разказаха ни за техните неволи и затова как момичето в тъмното се е подхлъзнала на стръмната пътека и каманите са поели безмилостно нежната й длан. Това беше урок, който те си признаха, са научили по трудният начин. Девойките ни благодариха казахме си чао и им пожелахме успех. Ние поехме с раниците по каньона нагоре, а те изтощени си наеха мулета.

След нови часове изкачване из каньонът единственото, което ни даваше сили беше панаромата и сутрешният дъжд, който охлаждаше потните ни тела. Беше преход, който ни се понрави поради две причини. Първо, че постави физическите ни сили на изпитание и ни възнагради с красиви гледки и второ, че  точно поради стръмното спускане и изкачване през цялото време, мястото беше далечна и немислима спирка за туристите. Единствените обитатели бяха козите, които щъкаха щастливо из зеленият каньон подобно на нас – Антон и Пламена.

Put your backpack hit the road and set yourself free!

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s