Пътепис във планината – Колумбиеца срещу мъглата Част 1

Когато ти остава последен ден от отпуската, последна учебна година, последна заплата, последен ергенски запой дори, винаги има нотка на носталгия в чувствата и емоциите напиращи в теб. Е с нас не беше ни най-малко по-различно. Последни две седмици от това шест-месечно приключение! „Какво искаме да правим?“ – беше един въпрос, който си зададохме с Антон и първото нещо, което отговорихме беше – „да се впуснем в планината“. Да! Едни последни дни, през които да се докоснем до високите планини и върхове, драпайки по тесни, криволичещи пътеки.

Избрахме си Национален парк Лос Невадос и се заехме да разпитваме и търсим колкото се може повече информaция, която така упорито се криеше, всички казваха, че трябва да се отиде с екскурзовод, че е страшно опасно и други типични отговори за хора, които и идея си нямат от парка, но пък имат страхове. Накрая тръгнахме „където ни видят очите“. Лос Невадос е парк с 3 вулкана, сменяща се еко система, много ферми и обещаващи гледки. За това като за начало си избрахме да стигнем до една ферма, от където можеше да поемем 3 различни маршрута и да разпитаме с актуална информация кой е най-удачен за нас.

Ден първи

Първите няколко часа бяха като песен – джунгла, клатещи се дървени мостчета, пресичащи реки, докато не достигнахме първата ферма и ни съобщиха, че не може да останем на къмпинг.Трябваше да продължим и да нощуваме някъде по пътеката. Но нещеш ли трасето се промени. Пътеката стана до толкова невъзможна, че последният един километър го изкачихме за час и половина. Поради дъждовният сезон и многото минаващи коне, калта на места стигаше до колене и с много въображение трябваше да продължим, докато намерим място за спане преди да се е мръкнало.

Ден втори

Трябваше да продължим по ужасната пътека, която днес определям като най-трудният преход, който някога съм правила. Някои места изглеждаха като плаващи пясъци пред очите ми и на няколко пъти казах на Антон, че няма как да стане и може би трябва да се върна. Антон се съгласи с мен и тъкмо да тръгнем надолу, когато моят верен приятел ината се обади и за това на пук тръгнах нагоре. Драпахме из храсталаците, с ръце се издърпвахме по клони, корени и до каквото друго се докопвахме, знаехме, че едно падане освен много кал би ни коствало и може би контузия.След 3 часа, най-накрая се измъкнахме от калта и еко системата се промени. Изведнъж високите дървета бяха заменени с храсти, а слънцето бе затъмнено от влажна, студена мъгла. Изглеждаше страшничко – да, духаше вятър, имахме видимост на не повече от 20 метра и за капак пред очите ни се появи табела „Зоната на изгубените“ оказа се, че в този район са се изгубили много хора поради гъстата мъгла – „О, страхотно, по-хубаво не може да бъде“ – си мислих, но естествено се залъгвах, тъй като точно след 10 минути пред нас „изскочи“ една още по-приятна табела „Внимание! В този район се срещат пуми!“ – страхотно нали. Антон ме успокои като истински джентълмен, че няма да ни нападнат, ако ни се пресечат пътеките, аз пък му казвах, че може би бих нападнала пумата първа, за да се застраховам, женска предпазливост, какво да се прави. Слава Богу, пуми не срещнахме и след няколко часа, за няколко минути се вдигна мъглата, зърнахме фермата в далечината.Докато слизахме към фермата разказвах на Антон за една моя малка мечта – тази ферма да е българска хижа и да има чай Алпинист и бобена чорба. Но това ни изглеждаше малко вероятно, все пак сме в Колумбия. Пристигнахме и се проснахме на земята „като утрепани“ и виж ти след 2 мин, усмихната сеньора с две вдигащи пара чашки се приближи до нас и ни ги подаде. „Та, мечатата ми се осъществява, Антоне“. Бяхме станали горди собственици на чай от захарна тръстика. Изсърбахме го и запитахме за обяд, а сеньората ни сподели, че има супичка. Мечтата ми стана реалност! Нищо друго не ни трябваше освен да разпънем палатката със сетни сили и да изпънем гърбове през остатъка от деня.

Ден трети

Този ден решихме да го прекараме в почивка, за целта питахме накъде да тръгнем, посочиха ни един баир и тръгнахме, все пак нямаше мъгла и времето предсказваше приятна разходка. Тръгнахме по посоченият хълм, където не след дълго намерихме пътека, която ни отведе до красив каньон.Продължихме около каньонът и мъглата не се забави, отново ни „забули“ с влажното си мрачно було. Гледките ни бяха заместени от сивота, но желанието ни за разходки си остана, за това продължихме с надеждата да видим нещо все пак, докато дъждът не ни изгони и трябваше да поемем обратно. Тъй като си бяхме поели по посоченият баир в мъглата не знаехме къде точно вървим, ходехме с надеждата, че пътеката, която сме си избрали ще ни отведе във фермата. Ходехме, както ни се струваше повече от необходимото и тъкмо да започнем да се притесняваме, когато на 20 метра пред нас различихме очертанията на фермата. Остатъкът от деня, решихме да прекараме криейки се от дъжда, все пак времето не ни даваше друга възможност, освен да се надяваме да бъде благосклонно към нас на следващият ден, когато трябваше да продължим по избрания от нас маршрут.

А какво се случи с нас през остатъкът от прехода, може да прочетете в част втора, а до тогава ви предлагаме да разгледате галерията отдолу!

Put your backpack hit the road and set yourself free!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s