Пътепис във планината – Колумбиеца срещу мъглата Част 2

Ден четвърти

Събудихме се със слънце! Невероятен късмет, вулканът Толимо се виждаше почти в пълната си прелест и за това тръгнахме на бързо към следващата ферма, която трябваше да е на 6 часа от нас. Само час след като бяхме потеглили видяхме фермери доящи крави и бързичко се запътихме към тях в търсене на сирене. За разлика от фермата в която бяхме отседнали сирене имаше, затова се запасихме и отново потеглихме под усмихващото ни се слънце.Наистина 6 часа по-късно след много слизане и изкачване и красиви гледки за неутолимите ни очи се озовахме пред нашата цел за деня. Но часът беше едва 2 следобед, за това решихме да продължим, все пак на следващият ден трябваше да се приберем обратно от където сме започнали, а до там ни оставаха 9 часа ходене в планината и 3 часа с автобус. За това решихме да си помогнем и да ходим поне още 2 часа.Вървяхме около час когато мъглата отново „атакува“ колумбиеца и трябваше да спрем и намерим място за подвижният ни дом. Разпънахме лагерът и легнахме, краката ни туптяха след 8 часа ходене, бяхме се озовали на най-тихото място на света, даже птичета не се чуваха, а мъглата създаваше в нас чувството, че сме на вълшебно място накрай света. Нямахме идея къде сме разпънали палатката и какво се намира около нас.

Ден пети

Алармата звънна в 4.30 сутринта, готови за дълъг ден, закусихме със хляб и сирене и дойде време да поемем надолу към селото, което се намираше на 7 часа от нас. Антон излезе от палатката и „Ехааааа“ излезе от устата му, подпухналите ми очи се развълнуваха от тази реакция и затова побързах да изляза и аз „да не остана по назад“. „Уааааааау, сериозно ли?“ – пък казах аз на свой ред. Бяхме се озовали в кътче от рая. Небето беше чисто. Пред нас слънцето се готвеше да изгрее зад тъмните планини, а зад нас вулкан Толимо блестеше със снежният си връх в пълната си красота огряван от месечината.Планувахме да тръгнем час по-скоро, но тези вълшебни гледки не ни даваха шанс да тръгнем. За четири дни около вулкана, за пръв път го виждахме цял, без облаци, покриващи върхът му. Бяхме попаднали без да искаме на едно вълшебно място, което ни дари с една от най-красивите утрини, които сме имали до сега. Гледахме в мълчание и с респект тази страшна планина издигаща се над нас и току се обръщахме да видим, дали слънцето вече няма да е изгряло и да ни стопли с първите си за деня лъчи.Тръгнахме надолу към селото с такива блажени усмивки и толкова щастливи от видяното, че нямаше как да не се чувстваме, че летим от щастие. Нищо, че нямахме почти никаква храна и нищо, че трябваше да вървим отново цял ден въпреки уморените ни крака, сега повече от всякога чувствахме, че сърцата ни бият в същият ритъм като природата. Тръгвайки надолу, осъзнахме, че нямаме достатъчно вода за през деня, за това искрено се надявахме да намерим ферма. Надеждата ни бе възнаградена от една красива финка (ферма), пълна с деца, перфектно олицетворяваща семейният уют. Сеньората ни заяви, че ни остават 5 часа до селото, така че според тези изчисления в 13ч. трябваше да сме долу. Започнахме да слизаме и след около 2 часа намерихме ферма със сирене и страшно щастливо прасе, което сякаш искаше да си играем, като се въртеше около нас.Взехме си сирене и продължихме все надолу по калните пътеки водещи към селото. Стана 13ч. – село не се и виждаше, 14ч. – също, пристигнахме в селото едва в 15ч. Слизахме 9 часа по стръмните пътеки, краката ни бяха почти отказали когато пристигнахме, но единствената ни цел да се приберем оставаше в сила, за това се качихме бързо в една кола, която ни откара до близкият град от където можеше да си вземем автобус. „Изкарахме късмет“ – си мислихме тогава, тъй като често имаше автобуси и хванахме разбира се най-евтиният. Уви! Попаднахме в задръстване, причинено от катастрофа и пътят, който се изминава за час и половина, го изминахме за 4 часа. За мой късмет се бях настанила до „една гореща кръв“, която и миг покой не ми оставяше да последвам примера на Антон и да заспя. „Капнали“ от умора единственото, което ни оставаше, тъй като не можехме да се приберем в селото, където бе остатъкът от багажа ни, бе да си наемем стая до автогарата с цел да се наспим. Да, ама не! Беше толкова шумно, че ни един от нас не можа да се наспи, късметът определено не беше на наша страна.

С болежки в краката, куцукайки, с кални дрехи и обувки, в състояние, в което предпочитаме да не бъдем виждани се прибрахме. Дарени с такава душевна енергия от красивите гледки, че трудно можем да забравим този последен за нас планински Южно – Американски преход, който днес определяме като най-трудният, но както е със всичко друго в живота – трудностите ни се възнаградиха!

Put your backpack hit the road and set yourself free!

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s